Verba volant, scripta manent

С един приятел имахме намерение в събота (когато валя сняг) да се измъкнем от задръстванията и мръсния град и да се разходим на Витоша. Добре де, ама се оказа, че това не е толкова лесна задача. Особено първата част - измъкването от града. Смея да хвърля цялата вина за това върху (гр)Адския транспорт. И то не защото градските автобуси не вървяха, а защото за повече от 2 часа висене край диспечерския пункт никой не излезе да каже “Няма да има превоз”. Ясно е, че не е редно при такъв снеговалеж градските линии да не вървят, но приемам, че тия по почистването са били изненадани. Еми да - какво по-невероятно от това през зимата да завали сняг? Ужасно беше обаче, че никой не си направи труда да каже на десетките ентусиасти с бордове и раници като нас, че просто няма смисъл да мръзнем на спирката, а е по-добре да се прибираме.

Втората част от приключението беше как да спрем такси. По груби сметки първите 40 таксита не спряха, а от тях поне 5 ни заляха с кал. Това разбира се не може да се сравнява със снегорина, който яно даже ни ни забеляза, когато ни затрупа с кал. Намери се обаче един свестен човек (от 40 - сметнете процента), който си беше взел такси и каза на шофьора да спре и да ни качи. И не ни опръска!!! Та по този начин три часа след тръгването от площад “Журналист” се замъкнахме до околовръстното. Там ни посрещна “изненадващо” опашка от тирове и автобуси 111 (от новите Conecto), които бяха задръстили пътя към Симеоново. Ама ние бяхме вече окрилени от огромното си постижение да се измъкнем от центъра и устремени към Черни връх се шмугнахме между камионите и автобусите в рискован преход към заветната планина. Снимки няма, защото тук основната идея беше да оцелеем.

Та така - излязохме от града със запушени бели дробове и в “прекрасно” настроение. но вече никой нямаше пред нас. Ама буквално - явно дори в 13ч никой не беше успял да се добере до планината, защото и по околовръстната пътека и по тази за Алеко проправяхме пъртината. Ето това вече си е приключение и бе яко. Явно някой ни беше заформил колосална коспирация и всеки пък като приближавахме лифта се оказваше, че не работи

За сметка на това вятърът работеше и то май си взимаше няколко смени наведнъж. Добре че ужасени от обстановката долу не си и помисляхме за връщане. Починахме си в най-якия заслон. Як в буквален смисъл и сандвичите ни върнаха настроението. Доказателство за това са арт изявите ни, които може да проследите в отделните елементи на завършеност на smile-то под покрива на хижа “Студенец”.

Нагоре ставаше все по-странно и по-странно, а връх на всичко беше, когато срещнахме хора - ето ги и тях - като извадени от приказките, подобно на виелицата…

Върхът в туристическите ни усилия този ден беше хижа “Ведра”, където по-скоро под влияние на гласа на разума, отколкото поради умора, решихме, че е по-добре да поемем назад. Не изкачихме кой знае колко, но пък беше емоционално и забавно. Освен това поне стигнахме до планината. Метнахме няколко пъти фризбито, по-скоро за да напривим снимки, отколкото, за да играем.

За пътят на връщане няма какво да разправям. Него го нямаше. Дори следите ни отпреди 20 минути вятърът и виелицата бяха заличили, а пък червенеещите се шипки бяха като малки пламъчета в бялата приказка.

Обаче беше велико!